Just an artist

Обич(ам)

Обич тиха и спокойна, която се усмихва, и чувстваш така сякаш слънцето да целува клепачите ти. Погалва лицето ти и прокарва пръсти през косите ти. Като лъчи през разлистили се клони, рисуващи шарени сенки. Примигваш.
Топло е. Сърцето ти.
Да си спокоен не значи да скучаеш.
Играй!
Обичай.

Обичай напук. Удивителна!

I ain't no fortunate one

I see the bad moon arising

I see trouble on the way.

I see earthquakes and lightnin'.

I see bad times today.

Don't go around tonight,

Well, it's bound to take your life,

There's a bad moon on the rise.

I hear hurricanes ablowing.

I know the end is coming soon.

I fear rivers over flowing.

I hear the voice of rage and ruin.

Пих. И пих отново. Беше грешка. Второто.
Сърцето ми го връща. Препуска.
Там някъде. В далечината. Кънтежът от тропота му отеква. Вибрациите като псалм ехтят в пуста катедрала. Готическите сводове се преплитат над главите ни, а тъмнината като бездна ги изпива, потъват в нея, падина без дъно. Мариана.
А ехото, едва дочуто, отеква в костите ми. Кръвта се вълнува в ритъм с тях, залива мозъка ми с прилива. Танцувам под Луната, пея ѝ... ритуалите на Луденс и Хематопойезис.
Минорно
И Магично.
Аз съм Хеката.
Помирявам тялото и  душата си със света.

Не спя

Не спя и пиша.

Не спя и чета.

Харесва ми да те чета.

Харесва ми да пиша така.

Чета и слушам музика.

Слушам музиката и се поклащам в ритъм.

Пея.

Пея и пиша.

Чета и пея.

Вчера си припомних какво беше да пиша някога.

Хареса ми.

Харесва ми, но не знам дали това, което си пожелавам, е това, което искам. Дали ще го искам, ако се сбъдне.

Страх ли се нарича това или съмнение? Или и двете?

Трябва да се изкъпя, но е 2 и половина посред нощ. Не че ще спя.

С Инсомнията пак сме приятелки. Тя ми е приятелка. Аз на нея – не. Но тя не пита. Долната лесбийка ме изнасилва (почти) всяка нощ. А аз не мога да я спра.

Пея си. Почти като пияна.

Ако не ми се виеше свят, щях да стана и да танцувам.

Сега танцувам само наум.

Тъжно, нали?

Не ме съжалявай, аз съм жалка и без твоето съжаление.

Тъга и Тишина

Не знам къде сбърках. И въобще дали някъде съм бъркала.

Какво се промени?

И как така ти спря да ме виждаш? Омръзна(х) ли ти? Или служех за разсейване докато траят рекламите?

Сега се чудя ти виждал ли си ме въобще. Имаше ли възможност, опита ли се дори да ме видиш такава, каквато съм. А искал ли си?

Съмнявам се.

Аз съм призрак.

Гледаш през мен и виждаш други.

Веригите ми тракат и гюлето се влачи. Стържещият звук от метал вие, но само Луната ме чува.

Ти си оглушал. Доброволно.

Далечен си ми, едва те виждам. Изглеждаш нереален. А спомените ми ми се струват все повече като сънища. Трудно ми е да повярвам, че са се случвали.

Нищо хубаво не ми се случва. А хубавото, което ми се е случвало, избледнява, сякаш никога не е било. Изчезва, малко по малко.

Но ти не знаеш.

И ти изчезваш.

Детайли...

" Аз съм щастливец с неудачни решения. "

" Животът ми е красив, но хронично разстроен. "

" А колко хора ще се возят в автобуса с мен? "

" Нямам никаква полза и намерение да се шегувам. Ще остана мил. Ще карам. "

" Харесвам отчаяните истини, защото сълзите им парят. "

" Душата се лекува с думи, добре втрити на правилните места. "

" Не е срамно да пееш без глас, но е жалко да шептиш, когато ти се скача. Скачай, глупако и престани да бъдеш такъв. И не. Не бъди себе си, бъди какъвто искаш да си. Мечтай. Чуждите мечти не са твои. Не мисли това, което и аз, мисли нещо повече. Трябва да търсим висини на духа, когато виреем в низини на преуспяването. Да бъдеш никой, не изисква кой знае какви усилия. Затова какъвто и да е денят, гледай да е хубав. Да, когато си сам в леглото, няма правилна страна, на която да се обърнеш, но часовникът на стената тиктака, но не за да шуми. Да си силен, значи да надмогваш себе си, а не другите, тогава си насилник. "

" Затова се чувствам като дете-психопат, на което са дали зареден пистолет, с който стрелям във въздуха, свалям злите планети, обявявам край на света, начало на човечеството и отивам да си купя фанфари, защото може и да ми потрябват. "

*  *  *

Уча се да бъда щастлива наистина.

Аз съм естет. Обичам живота. Искало ми се е да се самоубия.

Искаш ли да се возя в автобуса с теб?

Тъжно ми е за хората, които не умеят да бъдат сериозни. Кога за последно си бил сериозен?

Отчаянието ми е било онова, което нееднократно се е опитвало да ме убие.

И ме е направило по-силна. Защото не е успяло.

Ти ме лекуваш(е) най-добре. Какво стана? Не ти ли пука вече?

Вероятно е така, защото съм жалка.

Надмогвам се. Тренирам го.

Родила съм се (да бъда) дете.

А не човек.

Използваните цитати са от Фанфари.

Май няма да бъде Април

Априлско време. Топло, полъхващо. С буреносна, дъждовно свежа душа. ❤

Април винаги минава неусетно.

Credits: *Nishe

Когато съм сама

Този блог се превърна в един малък голям апотеоз на невъзможността ми да пиша тук, да пиша някак си въобще, да се организирам така както бих искала. Хващам се, че често просто ми се иска да споделям музика в него (както си му тръгна от началото). Но той не бе предвиден за това. Сега се чудя дали да не скрия тия предни публикации. Все още имам плановете в главата си. И те са не малко. Но просто въздъхвам и продължавам да си пея. Пеенето ме успокоява. Терапевтично ми е. Така съм се опазила от самата себе си всичките тези години. Аз се разбирам. Вие мен - не. Затова пея.
И сега се замислям, че може би затова пея, само когато съм сама. Със себе си. На себе си.
И някак винаги ме е било "срам" да пея пред други. Казвала съм на хората, че ме е "срам", а те веднага решават, че е "защото вероятно не мога да пея".
Не. Пеенето е станало твърде интимно, твърде лично за мен.
Да пея пред друг, както го правя за себе си, би значило да се разголя, да се разкрия повече, отколкото съм го правила преди. Да бъда уязвима, да бъда гола, да бъда лесно "ранима" почти.
Дори пред родителите си не пея така както пея, когато съм сама. Те са чували по-скоро полу-прикрито тананикане. Отпускам гласа си и пея с душа само
Когато съм сама.