Fatality

Пише ти тя. Пише за теб.

Да пише! Още едно объркано и нещастно момиче.

Точно като мен.

Макар да съм склонна да допусна, че аз съм далеч по-объркана.

Това не е състезание. И тук няма нищо, с което да се гордея.

Кой е по-по-най-... нещастен.

* * *

То и аз ти пиша. Ама кел файда.

Пиша за теб. Но ти не знаеш.

Аз и не знам дали искам да знаеш. Така е по-спокойно. По-сигурно.

Позицията на страхливеца.

Мен не ме е срам. Признавам си.

Естествено, че ме е страх.

Страх ме е да кажа и на приятелите си, понеже не искам да чувам неща, които си мисля, че вероятно ще ми кажат.

Кога съм имала приятел, който да е знаел какво да ми каже?

Аз съм си решила отдавна – тези неща са лични.

Като са лични болят по-малко.

Понеже няма по-голяма болка от срама. От съжалението.

Не искам нищо на никого да признавам. Не искам да ме е срам от себе си. Защото не ме е.

Но не искам да се чувствам така сякаш трябва да ме е.

Аз съм глупав мазохист и си го знам.

Почти съм склонна да заплача като си го припомням толкова редовно. Но каква полза? Сълзите нищо не променят.

Най-трудната борба е като всеки път щом се влюбиш, се налага да се учиш наново да обичаш. Трябва само да си убиеш егоизма. Но егоизмът от любов е най-трудният за убиване. Тоя “lvl” съм го минавала. Ама всеки път на различна трудност.

Който си е мислел, че колкото повече пъти си го правил, толкова по-бързо и лесно ще става в бъдеще, е глупав “n00b”. Това не ти е някоя “lame” игричка, бе, “m8”!

Животът става все по-сложен и труден, нали затова го трупаш тоя “experience”!

GAME ON!